За Америка ще пътувам с немските авиолинии. Това означава, че ще имаме прекачване в Мюнхен, като между двата полета има около час и половина престой. От летище София излитаме по разписание, в Германия е студено, снежно, но пистите са почистени и зимната обстановка не пречи на излитащите и кацащи самолети. Запазил съм си място до люка и гледам как се отдалечаваме от Европа и се носим над Атлантическия океан. Не мога да не правя сравнения с „До Чикаго и назад”, особено като помня как Алеко описва плаването от Франция до САЩ на няколко страници от пътеписа му. Преди сто години те са преминали разстоянието за седем дни, а сега го прелитаме за седем часа. Успявам да изгледам един филм, пия биричка със солети и успявам да заспя следобед, а когато се будя сме някъде над Канада и наближаваме езерото Мичиган. Приготвяме се за кацане и преди да изключа фотоапарата, успявам да заснема залеза над езерото и светлините на града – трети по големина в Америка.

Летище „О’ Хеър” е подредено, пълно с пътуващи и…. пълно с българи. Две неща се случиха на влизане в Америка – първо едно симпатично куче, водено от мулатка митничарка откри плодове в сака на един от българите, които се бяхме наредили на опашката и той беше принуден да извади и изхвърли ябълките, които си носеше и второто – на гишето ме посрещнаха на чист български език с „Добре дошъл в Америка!” На излизане от летището таксиметровият шофьор се оказа сърбин и си говорехме не българо-сръбски. „Язе знам барем дваесе булгари тука” – обяснява ми шофьора, докато минаваме покрай осветените небостъргачи на път за хотела. За около четиридесет минути стигаме от „О’Хеър” до хотел „Талбот” – стар и величествен хотел в down town, „скромен” със своите двайсетина етажа, намиращ се много близо до John Hancock center – един от емблематичните небостъргачи на Чикаго. Стаята е голяма, уютна и има всички удобства, които може да предложи един петзвезден хотел. Аранжирана е във виненочервено и бяло, с голям 42-инчов плазмен телевизор пред леглото. При включване на телевизора се появява персонално съобщение на екрана „Welcome Dimitar Vladikov” на фона на красиви пейзажи от града. Нямам търпение да направя първа обиколка в Чикаго, затова хвърлям куфарите и бързам да сляза в лоби бара, където да се организираме с другите българи за излизане още същата вечер. В самия лоби бар са запалени две камини, които придават класа и лукс на аранжирания в тъмнокафява кожа салон. Обличам дебелото палто, слагам вълнената шапка и излизам на първа обиколка в квартала. За отправна точка взимам небостъргача Хенкуук, който е осветен и съм проучил, че е на „Мичиган авеню”. Това е авенюто, което е по-известно като Magnificent Mile – главната търговска улица на Чикаго. Във февруарската вечер няма много туристи по улиците. Температурата е около минус пет-шест градуса по Целзий, почти няма вятър, като за the windy city – прякорът на Чикаго е Ветровитият град. Намирам набързо къде има магазинче от веригата 7/11 (севън-илевън) – значи гладни няма да останем. Районът, в който се намирам, е лекичко upper down town, има много заведения тип Макдоналдс, Събуей и местните еквиваленти. С няколко от другите българи влизаме в италианско заведение за бързо хранене и вместо обичайните пици и паста, поръчваме по един мощен бургер с картофки и безалкохолна напитка. Аз пих една газирана „Маунтийн Дю”, защото бирата се оказва отвратителна на вкус! Но бургерът е сочен, голям и засищащ. Не правя много голяма обиколка около хотела, за да имам сили за утре, когато по програма съм отделил целия ден за разходки. В хотела се оказва, че американците използват ток 110 волта и ми трябва трансформатор за 220 волта. Добре, че на рецепцията дават като депозит такива трансформатори, та успявам да си включа лаптопа и да запиша първите впечатления от града. Може би ще ви е интересно да разберете, че името на града идва от местното американско-индианско shikaakwa, означаващо „див чесън”. В Чикаго има много емигранти – поляци, сърби, италианци, китайци, българи. Има обособени етнически квартали, които си съжителстват мирно и спокойно помежду си.

На закуска ме чака неприятна изненада – в ресторанта се предлага само американско кафе! Ако искаш еспресо - $ 8 долара допълнително. Не са познали. Хапвам омлет с бекон и гъби, към него има картофи по селски (картофи соте) и отделно две препечени филийки с масло и конфитюр, а за пиене – чиста водичка. Похапвам стабилно и съм готов за поход. Този ден времето е с мен и дори е слънчево навън. Няма вятър, ако това въобще е валидно за град като Чикаго. Естествено, първата спирка е 96-я етаж на Джон Ханкок, където освен страхотната панорамна гледка на града, си поръчвам и ароматно еспресо, точно както го харесвам – с много каймак и в малка чашка! При това на цена от скромните $ 2,5 долара. От мястото, където съм застанал, се виждат Уилис тауър, сградата на Тръмп, за която казват, че той искал да я направи най-високата в града, но от кметството не му разрешили да я вдигне повече от предвидените етажи, Ригли билдинг, малките близнаци до езерото и от другата страна – равнината, според брошурите „виждате над 50 км далечина, повече от 4 щата пред вас”. Изпивам кафето на спокойствие и слизам до партера, където поемам по Магнифисънт майл. Минавам по един от мостовете над едноименната река и си спомням, че за деня на Св. Патрик през март, ирландците оцветяват реката със зелени бои. Продължавам само напред, докато се озова в началото на парк, който се пада от лявата ми страна. Това е Милениум парк, а в него се намират няколко интересни забележителности, поне така пише в справочниците за града. Най-интересна в Клауд гейт (Бобеното зърно). Тази емблематична за Чикаго скулптура е дело на британеца Аниш Капур. Състои се от 168 пластини от неръждаема стомана и е любимо място за снимки на туристите. И аз изчаках да се разреди тълпата, за да се щракна пред Бобчето. След него е фонтанът Краун, който не е чак толкова впечатлителен. От там имам три варианта – наляво, да вляза в парка и да отида до хотела, в който е живял и е арестуван Ал Капоне, напред – към стадион Солджър Фийлд и музеят с динозаврите и надясно – към Уилис тауър. Решавам да отида до най-високата сграда в Америка. От „Мичиган авеню” можете да завиете по Монро, Адамс или Джаксън стрийт, като аз препоръчвам средната – Адамс. Ако сте фенове на Джон Гришам, ще се сетите, че по Адамс се развива част от действието на книгата „Фирмата”, а също и едноименния филм с Том Круз. Ще минете покрай стоковата борса, покрай Музея за изкуствата, който прилича на нашата Съдебна палата с лъвовете отпред. Точно там се подготвя изложба на Пикасо, дори видях как внасят картините и ги подготвят за експозицията.  Това е и кварталът с най-много адвокатски кантори, макар че и upper side съперничи за това звание. С изненада установих, че Чикаго е градът, в който са ситуирани най-големите кантори в света. А една значителна част от тях се помещават в сградата, която се извисява пред мен с нейните 444 метра. С антените достига 527 метра, което си е височина. Аз съм се качвал на Покрива на Шанхай Уърълд Файненшъл Сентър (492 м) и освен от Бурж Халифа трудно мога да се впечатля от небостъргачи, но Уилис (бивша Сиърс тауър) е забележителен със своята по-разчупена форма. Качвам се на Sky deck-а на 103-я етаж. Всички са впечатлени от стъклената площадка, но аз вече имам подобно изживяване на Перлата на Ориента. По-интересна е гледката,а и както споменах преди, днес времето е с мен и е слънчево, без облаци.

На юг се виждат Фийлд мюзиъм, стадионът Солджър фийлд, платформата Маккормик, а в далечината – Хайд парк и Музеят на науката и индустрията. Поглеждам на изток към Ейон сентър – белият небостъргач красавец, до него или по-скоро зад него е Нейви пиър, двата парка Милениум и Грант, Бъкингамският фонтан, аквариумът, планетариумът и островът Нортърли. Крачка встрани и поглеждам на север – тук е най-голямата концентрация на високи сгради, все пак това е Магнифисънт майл с Водната кула, Джон Ханкук, Мърчъндайз март, Ригли фийлд и Италианския квартал. На запад са по-ниските, но затова пък необозрими квартали, които правят Чикаго толкова населен град, двете му летища и кръвоносната система от магистрали и улици, пресичащи в идеални квадрати кварталите.  

Купувам магнитчета и картички от магазина в Скай дека, след което слизам надолу и тръгвам пеша по една от успоредните улици. Имам една теория, че за да усетиш истинския пулс на един град, трябва да пробваш да се изгубиш в него, за да почувстваш малките улички, реакциите на хората от града, истинската атмосфера, а не само лъскавите туристически маршрути от картата. Опитах се да се изгубя в Чикаго (поне в down town), но не успях. Където й да се озовавах, само един поглед на картата и знаех точното си местоположение. Може би ако бях отишъл някъде в кварталите Little Italia, гръцкия квартал или при поляците, положението би било по-различно, но в центъра всичко е толкова подредено, че просто няма шанс човек да се загуби.

На вечеря българската група се събираме да похапнем в любимия ресторант на Ал Капоне, който си е местна легенда и атракция за туристите. В една от биографиите за италианския мафиот, за Чикаго се дава следното определение: „Чикаго бил идеално място за създаването на престъпна империя. Това бил един буен, свадлив и пиянски град, готов да се продаде на първия човек с пари. Един кървав и брутален град, където милиони крави, свине и овце бивали посичани в кланиците от мъже, газещи до коленете в кръв. Градът бил напълно комерсиален, без снобарски претенции и апетити за „стари пари“. Политическата корупция била традиция в този обширен, прериен град. Законът бил с две лица и престъпността процъфтявала.” Всъщност чикагските кланици са описани и от Алеко Константинов при пътеписа му „До Чикаго и назад”. Тази жажда за работа става основата, на която Чикаго се превръща в третия по големина и богатство град в Северна Америка. Ресторантчето е приятно, почти всички маси са заети от празнуващи компании, светлината е приглушена и в помещението е топло, за разлика от студа и минусовите температури навън. Понеже в САЩ пушенето в закрити помещения е забранено, пушачите излизат пред ресторанта, където се топлят от специално инсталирани печки, докато дърпат от папиросите. Аз си поръчвам Chicago style deep dish pizza – дебела пица с пеперони и доматен сос. За пиене вариантите са няколко вида бира, която обаче не ми хареса много – вкусът е нещо средно между газирана безалкохолна напитка и сироп за кашлица. Не оставам много до късно в ресторанта, защото съм планирал за следващия ден още по-дълга разходка. Качвам се в хотелската стая и почти мигновено заспивам.

Следващият ден в Америка ме посреща с още по-ниски температури и типичния за Чикаго леден, бръснещ вятър. Обличам два пуловера един над друг, слагам шапка, дебело палто и шал и тръгвам по предвидения за днес маршрут. Първата ми спирка е легендарният за българите стадион „Солджър Фийлд”, на който през 1994 г. започна походът на Стоичков и компания за спечелването на бронзовите медали на световното по футбол. За 10 долара можеш да си вземеш билет и карта на стадиона и понеже навън е минус шестнайсет градуса по Целзий, бързам да се скрия в стадиона на топло. „Бойното поле”, както е преводът на това спортно съоръжение, е дом на местните отбори по американски футбол „Чикагските мечки” и по сокър (европейски футбол) „Чикагският пожар”. На стадиона е забранено да се внасят бутилки, независимо стъклени или пластмасови. Един от охраната ми разказа, че местните запалянковци пристигат няколко часа по-рано в парка до стадиона и подлагат с бира и сандвичи, за да заредят преди мачовете. Иначе прави впечатление, че като си влязъл в стадиона, минаваш през едно голямо хале, където се продават сувенири – фланелки, шапки, шалчета, ключодържатели, чаши и шалчета. Цените не са много евтини и варират от 20 до 120 долара. Бирата е по 5,50 за картонена чаша, а хотдогът – 3,50. Преди всеки мач се пее националният химн на САЩ. Веднага след преживяването на стадиона, влизам в съседния на него музей „Фийлд”. Някои музеи в Америка са на дарителска програма, тоест – можеш да дариш един долар и да влезеш вътре. Природонаучният музей в Чикаго е изключение от тази практика. Входът струва 20 долара, но си заслужава. Ако сте гледали поредицата за Индиана Джоунс, това е домът на известния археолог, а също така там се пазят и моделите от „Джурасик парк”. Да, Field museum е музеят с динозаврите! Музеят все още съхранява експозицията, заради която е открит - Световната изложба от 1893 г, посветена на пристигането на Колумб. Ако сте решили да посетите този музей, отделете си поне 3-4 часа, има какво да се види в различните експозиции, разположени на 3 етажа, един подземен и два надземни. Билетът ви дава достъп навсякъде, но трябва да си го пазите, защото в различните галерии могат да ви го поискат за проверка.

Близо до музеят е и фонтанът „Бъкингам”, в Грант Парк,  е един от най-големите фонтани в света. Автор на проекта е Едуард Бенет, който бил вдъхновен от фонтана на Лантона във Версай. Фонтанът Бъкингам е открит е през май 1927 г. и  четирите морски коня на всяка от страните му отговарят за четирите щата на езерото Мичиган - Илинойс, Индиана, Уисконсин и Мичиган. На всеки 20 минути има ефектно водно шоу, а на всеки кръгъл час водата изригва на височина от 45 м. Това е фонтанът от сериала „Женени с деца”. Мога да пиша още много за този град, за българската колония в него, както и за вестникът, който издават нашенците там, но трябва да опаковам багажа, защото следващата спирка от американското турне е магическият Ню Йорк сити. Чекираме се на летище „О’Хеър” и с вътрешен полет на американските авиолинии излитаме за „Нюарк”.