Полетът от Терминал 2 на Летище София до Нарита Интернешънъл Еърпорт минава през две спирки – първоначално в Букурещ, а след това с трансфер през Доха, Катар. Полетът е около 11 часа, като има и 6 часа времева разлика. Катарските авиолинии се стремят да предлагат високи стандарти на обслужване на пасажерите, така че самият полет, колкото и на пръв поглед да изглежда дълъг и изморителен, не е толкова страшен. Нарита е сред десетте най-натоварени летища в света. А ние имаме по-малко от 50 минути от кацането, за да се чекираме, да минем митнически контрол, да си вземем багажа, да намерим гишето за билети за Limousine Bus до хотела и да се качим на самия автобус. Звучи ми като мисията невъзможна, но японците работят като роботчета и успяваме да извършим всичко от изброеното за половин час! С гордост разбирам, че на това летище, както и на JFK в Ню Йорк се ползват български системи за звуков сигнал, които да отблъскват мигриращите птици и да се свежда до минимум риска някоя птица да попадне в перките на самолетите.

Първото нещо, което прави впечатление на чужденците в Япония, е уважението. При завършване на разговор с местните, следва поклон от тяхна страна. Пристигаме в хотела около 8 вечерта и се качваме на 25-я етаж, където е рецепцията. Гледката от стъклените прозорци към Токио тауър направо спира дъха, а нагоре от двадесет и пети до тридесет и четвъртия етаж над лобито, се простира най-големият атриум в града. Настаняваме се в стаята и излизаме на първа разходка в нощно Токио. Културният шок е много голям – чисти улици, вежливи и добре облечени хора, нулева престъпност, няма просяци, въпреки тълпите минувачи, които са навсякъде. В първият момент Токио ми заприлича на Шанхай, заради небостъргаите в централаната част на града, но самите японци не приличат на китайците по манталитета. Хората от Страната на изгряващото слънце са по-сдържани и обрани в отношенията. Имаме позната българка, която от четиринадесет години живее в Токио и сега тя ни чака в лобито за вечерна разходка в япоснаката столица. Първото впечатление от токийското метро е, че е огромна мрежа от линии и станции. На втори прочит обаче, се оказа, че няма нищо сложно, а ние сме допълнително улеснени от удобната локация на хотела. Станцията ни се казва Шимбаши и сме на една спирка от бара, в който ще ни води нашата позната. Влизаме в приятното заведение, разположено на самата улица и поръчваме по чаша вино за момичетата и чаша бира за мен. Харесал съм си японската „Асахи” още от полета и се придържам към нея. Първото „Кампай” (наздраве) на японска земя! И за мезе – боб с кюфтенца. Вие си мислите, че се шегувам, но точно това донесе сервитьорът на нашата мса. Оказа се, че след ориза, бобът е най-разпространен в страната, а японците обичат да го комбинират като нас, с кюфтенца. И вместо суши или мису, първото ястие в Токио се оказа нашенско. За разлика от нашите барове обаче, две красиви дами в заведението не предизвикват обичайното „Оооо, кво пиете”? и запознанства с нахални ухажори. Нашата позната споделя, че е имало случаи, в които нито един мъж не е посмял да я заговори, въпреки че явно не е с гадже в бара. Това е така, защото японците не подозират, че чужденец може да говори техния език, а определено предпочитат да си комуникират на японски, вместо на английски. За разлика от тях обаче, чужденците в Япония не се притесняват да свалят както японки, така и европейки. Типичен пример са италианците и французите. Българите не знам къде се класираме, но ми се иска да вярвам, че нашенецът не е срамежлив и залухан. Минава полунощ, а нашата позната утре е на работа от 7:30, така че трябва да ставаме и да се прибираме в хотела. От прозореца на 31-я етаж се разкрива гледка, която дълго не ми дава покой – морето от светлини под нас и пулсиращият ритъм на нощния град ме държат като хипнотизиран пред голямото панорамно стъкло. Токио надхвърля очакванията ми, а аз съм бил на много места по света и съм изненадан, че японската столица е толкова самобитен град. Едно от клишетата за Токио е, че това е градът на бъдещето. Определено съм съгласен с твърдението.