Преговорите на високо ниво и деловите срещи в Япония са характерни с две неща – мястото, където се провеждат и какво се сервира за пиене. Мястото на първата среща, която се оказва опознавателна, е лоби бара на хотела, точно под най-големия атриум в Токио. Напитките, които ни донесоха, показват разликата между европееца в мое лице и японеца. Аз пия италианско еспресо – късо, с каймак, силно, а моят колега- зелен чай. И двамата сме облечени еднакво – панталон и риза, без сако и вратовръзки. И двамата сме се постарали да съберем колкото можем повече информация един за друг или иначе казано – да си напишем домашното преди срещата. Имаше една сцена от филма „Изгряващото слънце”, в която героят на Шон Конъри пие чай с идентични движения, както неговия опонент. Горе-долу същото, само че с кафе, се получи и при нашата среща. Говорим, пийваме кафенце/чай и уточняваме всеки детайл по поръчката. Чувствам се много сигурен и уверен в себе си, а тази моя увереност е заразителна, така че бързо отмятаме спорните точки и преминаваме към неформалната част на срещата. Японецът ми дава диск с професионални снимки на хотела и предлага да ме разходи из ресторанта и бара. Когато ти отправят предложение на официална среща в Япония, най-глупавото и неучтиво нещо е да откажеш. Аз се покланям леко и казвам, че с удоволствие ще разгледам хотела и ресторанта. Започваме от административната част, като се оказва, че генералният мениджър на целия комплекс ни чака в офиса си. Запознавам се и с него, като му подарявам ръчно правени в България мускалче за розово масло и дървен сувенир от Казанлък. Тези дребни подаръчета са високо ценени от японците. Генералният мениджър е зает човек и обещава довечера да се се видим на по питие в бара. Ние продължаваме обиколката и влизаме в ресторанта, където ни чака в бяла престилка главният готвач. Отново следват поклони и размяна на визитни картички с две ръце. От него получавам уверението, че довечера лично ще приготвя храната, която ще ни поднасят – 12-степенно меню традиционна японска кухня от Киото. Последната от поредицата срещи е с майсторът на коктейлите и шеф на бара Куоджи. Специално за дегустация, той отвори пред мен бутилка 20-годишно уиски, от лимитираната селекция за VIP гости на бара.

Разделяме се за няколко часа с Митсуру и аз се качвам да направя лека тренировка във фитнеса. Точно в 19:30 двамата с Мими слизаме на двадесет и петия етаж и се насочваме към ресторанта. Облекли сме се подходящо за официалния случай – тя е с копринено шалче, сако, блузка с къс ръкав, пола до коляното и токчета, аз съм с блузка на Армани, над нея костюм. Този път нашият домакин също е сложил сако над ризата. Мъжете поръчваме по бира, а дамата – чаша бяло вино, което отварят специално за нея. От масата, на която сме настанени, се вижда най-високата сграда в Токио – Скай трий. Всички гости на ресторанта са много елегантно облечени и няма как да не е така, след като се намираме в едно от най-изисканите места в японската столица. Менюто е дванадесетстепенно, започва със супа мису, много видове риба, суши, зеленчуци, като по време на основните ястия нашият домакин поръчва и каничка със саке и три малки чашки. „Внимавай, да не се напиеш”, предупреждава ме той и аз внимателно отпивам от напитката. Хм, ми то няма и 18 градуса, вкусът е като на разводнен сладък коняк, но на цвят е като ракия. Обяснявам му, че у нас, особено в Северозападна България, има хора, които пият 50 градусова ракия. Не ми повярва. Явно ще трябва да му сипя, като ми дойде на гости в София.

Вечерята в ресторанта приключва с красиво аранжиран десерт от плодове, след което се местим в бара. Там ни чака генералният мениджър на хотела и барманът, който приготвя сръчно и майсторски по едно мохито. Японците наистина знаят как да посрещат чуждестранни гости и за тях бизнес вечерята не е само задължение, а изглежда, че с удоволствие показват на чужденците, че културата и храната в Страната на изгряващото слънце, са взаимно преплетени и едното е част от другото. На финала всички се покланяме един на друг, усещането за взаимно уважение остава във всеки от нас.