След Айфеловата кула винаги съществува риск останалите забележителности на Париж да останат в сянката на металната красавица. Ние обаче сме жадни за нови маршрути в града и на следващия ден тръгваме в обратна посока на кулата – по бул. „Сен Жермен” към о-в Сите, мястото, където е възникнал Париж. Сите е „главата, сърцето и гръбнакът на Париж”, пише Виктор Юго в „Парижката света Богородица”. Минаваме покрай сградата на Префектурата на полицията, описана в романите за Арсен Люпен. След това отиваме пред една голяма опашка от туристи, които се редят, за да влязат в Консиерж – сградата на Съдебната палата и Сент Шапел, над чийто централен вход се чете девиза на Франция: Libertй, йgalitй, fraternitй (свобода, равенство, братство). Това е прочутият затвор от времето на Френската революция Консиержри , където е държана Мария – Антоанета, преди да бъде обезглавена и на която се приписва прословутата фраза към бедните: „Като няма хляб, да ядат пасти”.

Продължаваме към Сена, като се снимаме на фонтана Сен Мишел (Св. Михаил), който представлява красива статуя на светеца, убиващ с меч змей/дракон. Това, което привлича нашето внимание, обаче, е една огромна сграда, видима почти от всяка уличка в този квартал – Нотр Дам де Пари – Парижката Света Богородица. Филми, книги и песни са се правили за тази катедрала, едва ли може да се добави много за нея, освен личното впечатление от този мастодонт на архитектурата. Катедралата наистина е голяма и внушителна! По-горе написах, че се забелязва от почти всяко кътче на този квартал – двете кули и иглата между тях стърчат на десетки метри височина и служат за ориентир на туристите. До преди месеци в нея се е влизало без билети, сега се плаща вход от 8,5 евро. Опашката съперничи почти като тази на Айфеловата кула, затова решаваме да не разглеждаме църквата отвътре. Едва ли ще видим нещо по-различно от това, което посетихме в столицата на Инквизицията Мадрид или Толедо. Естествено французите не са съгласни с това и контрират, че в парижката катедрала се пази трънения венец на Исус. Няма да спорим! Зад сградата има красив парк с фонтани и поддържани алеи с цветя. Има и пейки, на които сядаме да починем, времето е приятно за разходки и не бързаме за никъде. Ние не припираме, но около нас тълпи азиатски туристи щракат с фотоапаратите и с бърз ход преминават към следващата забележителност по маршрута им. Добре де, това ли е идеята за почивка в чужбина? Да препускаш от място на място, щракаш снимка и хайде – на следващото. Е, ами кога ще живеем? – както беше попитал един колега преди време. Обикаляме цялата катедрала, без да обръщаме внимание на въоръжените униформени войници с автомати около нас и продължаваме към следващата точка от импровизирания ни маршрут – Сорбоната.

Този университет е с 13 факултета, като аз разглеждам, естествено, литературния. Сорбоната ми прилича малко на Софийския университет, но мащабът е различен – по-голяма е. Около нея е пълно с кафенета и малки ресторантчета, което ме подсеща от къде идва наименованието на името. Думата „бистро” (bistrot) французите започнали да употребяват от 1814 г., след руската окупация на Париж, когато войниците братушки се обръщали към сервитьорите в заведенията с подканяне „быстро” (бързо) и оттам - бистро. Малко над прочутия университет е Пантеонът.

Парижкият пантеон е сигурно 3 пъти по-голям от римския. Външно пак има колони и купол, но вътре се намират гробовете на Волтер, Жан Жак Русо, политикът Мирабо, писателите Виктор Юго, Александър Дюма, Емил Зола и други видни французи. Намира се и махалото на Фуко – не книгата на Умберто Еко, а истинското. Не съм любител на разглеждането на гробове, затова бързо се отправяме към нещо доста по-приятно – Люксембургските градини. Тях ги намираме бързо, ама няма и как да е по друг начин, след като този парк е огромен. Срещу един от централните входове са разположени „Макдоналдс” и разни други вериги от този тип. Влизаме в парка, който е 240 дка площ! Вътре е пълно с алеи и полянки, езерца, фонтани, горички и дворци.

Хубавото е, че има навсякъде табели, които посочват къде се намираш и какво е в близост до теб. Някъде в парка е и оригиналът на Статуята на свободата, но ние не стигнахме до нея. На мен най-много ми допадна фонтанът на Медичи, разположен в алея от вековни чинари. В централния дворец сега се помещава Сената на Франция, затова и охраната там е засилена.

Точно пред централния вход на Люксембургските градини има малка уличка, която води до висока, тиха, сива църква, наречена „Свети Сулпиций”. Трябва да сте много внимателни, защото уличката наистина е малка и може да я пропуснете. Пред църквата е разположен площад с Фонтан на четиримата епископи. Този фонтан е описан в „Безкраен празник” от Ърнест Хемингуей. До преди няколко години, по-точно до появата на „Шифърът на Леонардо”, тази църква бе сравнително неизвестна. Сега е толкова популярна дестинация, че в олтара има надпис, който отрича всичко написано от Дан Браун и моли поклонниците му да не чупят камъните под „линията на розата”, защото там няма да открият част от светия Граал. Изкушавам се да цитирам пак този американски автор, ето мъничко от неговото описание: „Подобно на повечето катедрали, „Св. Сулпиций“ бе построен във формата на гигантски римски кръст. Дългата му централна част — наосът — водеше право към олтара, където напречно го пресичаше по-късо рамо, известно като „трансепт“. Наосът и трансептът се пресичаха точно под главния купол и това място се смяташе за сърцето на черквата, нейната най-свещена и мистична точка. В сивия гранитен под беше вградена тънка полирана месингова ивица, която лъщеше в камъка. Ивицата беше обозначена с отсечки като линийка. Това беше стрелката на слънчевия часовник, бяха му казали, езическо астрономическо устройство. Туристи, учени, историци и езичници от цял свят идваха в „Св. Сулпиций“, за да се възхищават на тази прочута линия. „Линията на розата.“ Сила бавно плъзна поглед по месинговата стрелка, наклонена пред него под странен ъгъл, който изобщо не съответстваше на симетрията на черквата. Тя прорязваше самия олтар и му приличаше на белег, загрозяващ красиво лице. Ивицата разделяше парапета за причестяване на две, прекосяваше цялата широчина на катедралата и накрая стигаше до ъгъла на северния трансепт, където сочеше към нещо крайно необичайно. Огромен египетски обелиск. Там лъскавата Линия на розата правеше вертикален завой под прав ъгъл, продължаваше право нагоре по страната на самия обелиск и се изкачваше до самия пирамидален връх на десет метра височина, където свършваше. прословутата архитектурна странност на „Св. Сулпиций“ — месингова ивица, разделяща храма по ос, ориентирана точно по посока север-юг. Това бил някакъв древен слънчев часовник, останка от езическия храм, който някога се издигал на същото място. Минаващите през кръглия отвор в южната стена слънчеви лъчи всеки ден показвали времето от лятното до зимното слънцестоене.

Ориентираната в посока север-юг ивица била известна като „Линията на розата“. Векове наред символът на розата се свързвал с картите и водел хората в нужната посока. Розата на компаса — рисувана на почти всяка карта — сочела север, изток, юг и запад. Първоначално известна като „роза на ветровете“, тя указвала тридесет и двата вятъра, духащи от посоките на осемте основни ветрове, осемте полуветрове и шестнадесетте четвъртветрове. Когато се впишели в кръг, тези тридесет и две точки на компаса идеално съответствали на тридесет и двете венчелистчета на роза. Също наричана „меридиан“ или „географска дължина“, линията на розата представлявала въображаема линия, спусната от северния до южния полюс. Разбира се, имало безброй линии на розата, тъй като през всяка точка на глобуса можело да се прокара такава линия. Въпросът за древните навигатори бил коя от тях да бъде наричана Линията на розата — нулевият меридиан, линията, от която да се измерват всички останали дължини. Днес тази линия минаваше през лондонския Гринуич. Но не винаги бе било така. Много преди нулевият меридиан да бъде установен в Англия, той минавал точно през Париж и катедралата „Св. Сулпиций“. Месинговият знак в черквата беше паметник на първия нулев меридиан и макар че през 1888 година Гринуич бе лишил френската столица от тази чест, първата Линия на розата все още можеше да се види в парижкия храм.”

„Св. Сулпиций” е красива църква, която си заслужава да посетите не само заради линията на розата, а защото ще ви допадне архитектурата и харизмата на самата постройка. Последната спирка за днешната разходка е Старото абатство – най-древният храм във френската столица, след което се прибираме в квартирата.

Чудесна разходка!

БЛАГОДАРЯ ЗА МНЕНИЕТО!

Следя постингите ти за Париж. Прави впечатление,че познаваш града добре.Малките разходки по парижките улици и разказите ти за забележителностите са впечатляващи. Ето ,описанието на църквата "Св. Сулпиций" А свързването на Париж с произведенията на Хемингуей и Дон Браун ,според мен е много добре направено!

Мерси за хубавите думи!

Мерси за хубавите думи! Париж си остана един от любимите ми градове!

Париж е невероятен град. Каква атмосфера има в него ... :)