До Монмартър няма как да отида, освен с метрото. А парижкото метро не е като софийското – има 14 линии и около стотина спирки по тях. Обаче аз вече имам опит от мадридското метро, което също е доста разклонено и се справям с вярната линия и точната спирка. Прави впечатление, че в метрото има не само местни, но и много туристи – те си личат по картите на града, които разглеждат и по фотоапаратите, с които са въоръжени. Слизам на гара Св. Лазар и промяната от центъра е осезаема. Това е в 18 квартал (арондисман) и той е пълен с араби, негри и азиатци. Разбира се, търся Плас Пигал и Мулен Руж. Ориентирам се лесно в квартала, като ми правят впечатление дюнерите на ъглите-също като в София. Пигал е сив, не много чист булевард, който е обособен като пешеходна зона в средата, а от двете страни са уличните платна. Разхождам се неделя сутрин и ясно си личат последствията от съботната вечер – празни бутилки, пълни презервативи, хартийки от дюнери и препълнени кошчета за смет. Определено този квартал трябва да се посети нощем! През деня се публичните домове и стриптийз клубовете, които са накацали около площада, са тихи и празни. Сред тях най-голям е Сексодром – 5-етажна къща за удоволствия. Минаваме покрай кафенетата „Черна котка” и „Лапен ажил”, а пред нас е червената мелница – „Мулен руж”. Залата вътре побира 850 човека, входът за шоуто е 90 евро, като това не включва вечеря. Там са пели Франк Синатра, Едит Пиаф, Лайза Минели и много други изпълнители. Но най-известно това заведение е с френския канкан.  Вътре още могат да се видят картините на Тулуз Лотрек, който ги е рисувал, вдъхновен от красивите танцьорки в залата. Веднага след Мулен Руж тръгваме към базиликата Сакре Кьор – Бялата църква, кацнала на висок хълм и от коят осе вижда целия Париж. Стръмните улички към църквата са осеяни с малки и приятни ресторантчета и магазинчета. Качваме се пред катедралата и спираме за миг – гледката наистина си заслужава! Похапваме по кроасан на полянката пресд входа, разглеждаме църквата и се връщаме с метрото в центрталната част на града. Като споменах метрото, много ми се иска да драсна няколко реда за спирка Дефанс и едноименния квартал. Това е кварталът след Триумфалната арка – модерния бизнес парк на Париж, който съперничи на лондонското Сити по концентрация на небостъргачи на едно място в Европа. Стъклените красиви сгради са отговорът на французите на американския Манхатън. На мен ми допадна, защото всичко е „по френски” кокетно и подредено. Сред всички мастодонти от стъкло и метал, се откроява един голям кух куб, в чийто търбух може да се побере цяла катедрала. Това е финансовото сърце на града – тук е мястото, където са събрани офисите на най-големите световни компании, повечето от Форчън 500 и множество по-малки, които се стремят да настигнат големите. Непрекъснато щъкат забързани костюмирани мъже, които леко ми приличат на роботчетата от Бизнес парка у нас. Разходката в Париж е към своя край. Утре ни чака ранно ставане, автобус до Порт Майо и оттам – друг до летище Бове. Нарочно не пиша за разходката с корабче по Сена, защото на тази разходка настинах и съм със смесени чувства (засега поне).

Ако за Фрида Кало Париж става символ на безсмисления мързел и отегчителното говорене, то за Хемингуей (и за мен) е един „безкраен празник“. В унисон с общото настроение на Париж младият Ърнест е седял в кафенетата и е писал романите си. "Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник." (из “Безкраен празник”).