След небостъргачите имам време да разгледам музея и манастирите „Нефритеният Буда” и „Южен Шао Лин”. Храмът Jade Buddha е може би най-известният в Шанхай, а по една случайност се намира до офиса на приятелите, при които съм отседнал. Намира се на самата улица, но още щом прекрачиш голямата порта, градската шумотевица сякаш остава далеч зад теб и потъваш в храма на спокойствието. Самият манастир представлява ансамбъл от два двора – преден и заден, основна молитвена зала, отстрани отделни по-малки зали, а най-назад – зала за кунг-фу. Манастирът е двуетажен, като втората (по-ценна) статуя на Буда е на втория етаж и за да я видиш, плащаш допълнителен вход, освен този, който се плаща при влизането от улицата. Предният двор впечатлява с молитвената пагода в центъра си, от където се палят сноповете дълги свещи. Основната зала е с известната статуя на полегналия бял нефритен Буда. Около нея има статуи на войни монаси, застанали в различни бойни пози и с оръжия в ръце. Истинските монаси вървят на групички по двора и терасите, облечени в оранжеви традиционни носии, каквито сме гледали във филма „Шао Лин”. Зачудих се дали да не се снимам с някои от тях, но в крайна сметка прецених, че те са дошли в манастира да търсят уединение от външния свят и би било неуважение да не зачитам това тяхно желание. Вървя по една от алеите в задния двор на манастира и тя ме отвежда до залата за кунг-фу. Веднага влязох да проверя дали плочките са побити от стотиците хиляди упражнения на трениращите и за моя изненада подът на залата не се различаваше от никой друг под на зала за бойни изкуства по света. Светъл паркет, семпло и чисто, с много статуи на Буда по стените. Отпред мястото на сенсея е издигнато на платформа от около петдесет сантиметра. В единия ъгъл има голяма камбана, а в другия – снимка на игумена на манастира с новия лидер на Комунистическата партия Си Цинпин. Лидерът Си е доста едър мъж, монахът се губи до него. Вероятно малко известен факт е, че Си Цинпин е идвал в България през 2009 и е бил посрещнат от Бойко Борисов, като двамата са обиколили забележителностите на столицата ни, а след това – местните храни и напитки. В задния двор на Jade Buddha има езерце с много любопитни златни рибки в него, там поговорих с едни руснаци, които ме насочиха към малка беседка, останала от времето на императорите и статуя на Деветте дракона. Малките артефакти като дърворезбата на 18-те монаха, драконът пазител и битката между дракон и лъв нарочно не ги съобщавам, защото искам да се спра само на по-големите фигури. Но това не означава, че по-малкият размер на статуите, дърворезбите и картините не заслужават своето внимание. Сега като се замисля, престоят ми в Китай само мимоходом надзърна в съкровищницата от музеи и галерии, които Пекин, Шанхай и по-малките градове могат да предложат. Но аз бях там по работа, затова имах възможност да посетя само Националния музей в Шанхай, а другите умишлено пренебрегнах, за да си запазя повече време за посещението ми в манастира Шао Лин.
Малко известен факт е, че в Китай има два манастира с това име – Северен и Южен Шао Лин. През далечната 1986 г., когато някои от вас не са били родени, гледах за пръв път в кината едноименния филм и горе-долу от тогава ми беше мечта да отида и да видя „люлката на бойните изкуства”. Фактът, че в последствие започнах да тренирам карате и таекуондо само засили това мое желание. Северният се намира в провинция Ханан, а Южният – в Пучанг. Филмът с Джет Ли от 1986 е сниман в северният, но той е по-близо до Пекин, а от Шанхай е по-лесно да се стигне до Южния. Не съм се колебал много дали да отида до храма и в единствения ден, в който нямах ангажименти да водя лекции, хванах влака и след неколкочасово пътуване, спрях на малка гара, от която с такси ме закараха до манастира. Само придвижването с такси продължи около час и половина в едната посока. Честно казано – не очаквах да пътувам толкова много – навън взе да се стъмва, а започна и да пръска лек дъждец. Първото нещо, което се вижда от манастира е една голяма пагода пред него. Продължавам още няколко крачки и се озовавам през големите дървени врати…, които обаче се оказват заключени. Табелка на английски и руски език ме информира, че манастирът приема туристи и посетители до 17 часа, а вече е към пет и половина следобед. Аз обаче не съм преминал половината земно кълбо, за да се оставя някаква табелка да ме спре. Натискам тежката порта и влизам в двора на манастира. Веднага ме посреща пазач в униформа, която много прилича на тези, носени от нашите милиционери преди двайсет и пет години. Чичката не говори никакъв друг език, освен китайски, което веднага значи, че няма да се разберем с него. Правя се на луд и му обяснявам, че искам „само за малко” да поогледам, понеже няма кога друг път да дойда. Оня се дърпа – не, не може! Абе, как да не може, виж, че няма никой, не се спичай – успокоявам го аз, даже му предлагам някаква сума пари „да се почерпи”, докато разглеждам, но той не приема. Накрая видя, че няма да излезе на глава с мене и ми позволи да разгледам манастира, но без да влизам в храма, защото монасите се молят в момента. Така съм съгласен! Правя даже няколко снимки, но те не излизат хубаво, защото са снимани в движение, на нощен режим и без светкавица. Иначе да се разхождаш в Шао Лин е едно усещане, което горещо препоръчвам не само на трениращите бойни изкуства, но и на всички, които харесват храмовете. Не си падам по прилагателни като „уникално”, обаче местенцето притежава някаква неопределима притегателна сила и то не е заради мащабите на сградите, оформлението на градините или архитектурата. Рилският манастир например е много по-голям от Шао Лин, но и двата са различни по своята същност, тук, в китайския храм, ми беше много приятно, въпреки лошото време и тъмнината. Тръгвам си от манастира, като внимателно затварям големите, тежки порти и Шао Лин бавно потъва в мрака зад мен. Връщам се към Шанхай, където ме чака презентация пред пълна зала в хотел Four seasons, а след това – полет към тропическия остров Саня.
