Вечеряме в един мол на „Кълъмбъс сиркъл”, където за моя приятна изненада хрупкаво печено пиле с гарнитура от пикантна салата, хлебче и бира, излиза около 10 долара. Тъкмо мисля да отворя биричката и един от служителите в мола ме предупреждава, че в Ню Йорк е забранено да се пие алкохол на публични места, включително в молове, по тротоари и улици. Глобата е 500 долара и екстрата да пренощувам в градския арест. Опаковам всичко и похапвам, както и пийвам американска бира „Коорс” (която май е австралийска) стабилно в хотелската стая. Тук е моментът да споделя изненадата си, че в Америка можеш да намериш почти всичко в аптеките (Pharmacy Store). Искаш чипс или бонбони – в аптеката, искаш бира, безалкохолно или дори уиски – пак там, трябва ти принтер, копирна машина или електроника – в аптеката, цигари, запалка или вестници – в аптеката… Много удобно и всъщност идеален заместител на малките семейни магазинчета от миналото. Иначе за дрехи любимият магазин на нюйоркчани е „Сенчъри 21”. Само в Манхатън има няколко такива магазина на по 4-5 етажа всеки. И пак цените са приблизително същите, като в софийските молове.

Цялата българска група тръгваме към „Харвард клуб”, където организаторите от FT се оказват неподготвени с организацията на едно от събитията и положението е такова, че за нашата група, въпреки, че се водим възложители на това публично събитие, няма места в залата. Вдигам скандал на една англичанка, която ме гледа тъпо и виновно, след което излизаме с колегите и вечерта ни е свободна. А да си свободен петък вечер в Махнатън не е най-лошото нещо, което може да ти се случи. Вдигам поглед пред хотела и виждам светлините на Емпайър стейт билдинг над мен. Върхът й е осветен в синьо сияние – най-високата кула в тази част на острова. Докато вървя по Уест 44 стрийт към 8-о авеню, си припомням на ум разположението на авенютата и улиците в Манхатън, които съм запомнил от картата. Ако си представим, че тръгваме от изток на запад и за начална точка ни е Първо авеню, то тогава координатната система ще изглежда по следния начин – Първо, Второ, Трето авеню, след това за разнообразие следват Лексингтън, Парк авеню и Медисън, за да стигнем до Пето авеню. Всички авенюта са успоредни и както може би сте забелязали, липсва Четвърто, което е заместено от трите имена, вместо числа. Пето авеню граничи със Сентрал парк и 59-а улица, а след него са Шесто, Седмо, Осмо, като между двете пресича Бродуей, после Девето, Десето, Единадесето и Дванадесето, което опира в брега и с това целият остров от изток на запад сме го преминали. Сега мислено се насочваме нагоре, където, поради формата на острова, по-дълго е разстоянието от север на юг. Започвам от 110 Уест стрийт (примерно) и Сентрал парк, спускаме се право надолу по Пето авеню чак до 8 Уест стрийт, стигаме до парка Уошингтън и сме в долен Манхатън. Звучи лесно, но между блоковете, тоест уличките, са поне 40-50 метра, така че за сравнение между 110-а и 109-а улица, вървиш петдесет метра, след това още толкова до 108-а и така надолу. Сами сметнете като разстояние колко излиза в километри до 8-а улица в долен Манхатън. Тук са кварталите Piccola Italia, Чайнатаун, Сохо, в миналото това е бил районът на 5-те точки (Файв пойнтс), нещо като нашите Петте кьошета, само че район, известен със страховитите си банди и мафиоти. Тук се е подвизавал Тони Монтана, Ал Капоне, Лъки Лучано и други известни гангстери от началото на двайсти век. В долен Манхатън са градския съд, финансовият квартал, Уолстрийт и новите кули – One World Trade Center и втората такава, на мястото на кулите близнаци от преди атентата от 2001 г.

Отново сме на Таймс скуеър, който е даже по-красив нощно време, отколкото през деня. Светлините на LED-рекламите те заливат от всяка сграда, особено греещи в ярки цветове са Банк оф Америка и Макдоналдс. Има повече туристи, отколкото бяха при идването ми първия път на този Кръстопът на света, а ако страдате от клаустрофобия, на този площад вечерно време не се препоръчва да минавате. През средата на миналия век, сградите около Таймс скуеър са били пълни с така наречените „забавления за възрастни”, а през 80-те години забавленията са се превърнали в масови такива. Ние започваме обиколката на баровете от прочутото Hard Rock Cafй, където за отскок пием по „Корона” на крак – просто няма място за сядане и отиваме в една ирландска кръчма в близката пряка. Заведението е на два етажа, долу свири жива музика (американски рок), а горе има даже свободни маси. За да седнеш на някоя от тези маси, трябва да си поръчаш не само алкохол, но и нещо за хапване от менюто. Нашата група продължаваме на биричка, като поръчваме за мезе някакви италиански пасти, ирландски лучени кръгчета и други разядки. Оглеждам посетителите – все костюмари и делови мацки и веднага ми бива обяснено от една local citizen-ка, че за да живееш в Манхатън, има определен социален код – след работа, особено петък вечер, се излиза на по питие с колегите в барове като този. В общество, където работиш по 60-80 часа седмично, ако не намираш време да разпуснеш на по бира, просто не издържаш много и системата те смила. Доволно отбелязвам, че този път съм спазил дрес кода и за разлика от случката в Шанхай, сега съм с много фенси ризка и марков костюм. За удачния избор на облекло получавам комплименти както от няколко дами, така и от един по-нежен джентълмен. Въобще дистанцията между непознати много лесно се скъсява на места като това. ОК, всички сме излезли да се забавляваме, а това включва нови запознанства, танци, за много хора явно и прелюдия към нещо друго през нощта. Малко ми напомня на оня бар от „Али Макбийл”, в който героите слизаха в края на всеки епизод. И тука така са се събрали адвокати, финансисти, брокери и празнуват започването на уикенда. Странно ми е, че нямам jet lag, но някои от компанията са изморени и решаваме към полунощ да се приберем в хотела. Минаваме по Бродуей, след това покрай Руската чайна, където си упражнявам малко знанията по руски с хората, пушещи пред ресторанта и се прибирам в хотелската стая. Америка и специално Манхатън, Ню Йорк започват да ми харесват все повече. Определено това е моят тип град – трудно е да се опише какво точно ме привлича в него, но вътрешно усещаш, че каквито и предизвикателства да ти предложи живота, в град като този няма място за хленчене и мрънкане – работиш ли здраво, имаш ли сиво вещество, това няма да остане незабелязано и неоценено и рано или късно, ще получиш шанс за успех в професията. Затова и хората, които са емигрирали там, ми казваха, че няма да се върнат в България, колкото и да им обяснявах, че сме атрактивна инвестиционна и туристическа дестинация. Поглеждам си записките за конференцията, в която ще участвам утре и така неусетно заспивам на широкото, удобно легло в хотела.